– Коля, страх ме е… – прошепна Лера, стискайки с треперещи пръсти края на простата си памучна рокля.
Гласът ѝ трепереше като есенен лист на вятъра, а очите ѝ, пълни със сълзи, гледаха към Николай с молба, сякаш търсеха не просто отговор, а спасение.
– От какво те е страх? – отвърна той нежно, почти ласкаво, хващайки ръцете ѝ и притискайки я към себе си.
– След месец ще имаме сватба.
Всичко е решено. Родителите знаят. Ще бъдем семейство.
– А ако се откажеш?.. – прошепна тя, а в гласа ѝ прозвуча ледена тъга.
– Ако си тръгнеш… Какво ще правя тогава? Сама… С дете…
– Моя глупачке, – усмихна се той и я целуна по челото.
– Ако се роди син – ще ходим заедно на риболов.
Ще го уча на честност, сила, търпение. А ако е момиче – ще бъде твоя помощница, радост, светлина в дома.
– А ако започне да търси баща си?..
– Ще го намери.
Аз ще ѝ бъда баща. Скоро ще вземеш моята фамилия, ще станеш моя съпруга.
И повече няма да се страхуваш. Обещавам.
Той я целуна по устните – нежно, като за първи път, сякаш се опитваше да вложи в тази целувка цялата сила на обещанията си.
После леко прескочи дървената ограда, оставяйки зад себе си тишината на улицата, където вече гаснеха последните светлини.
Нощта още не беше настъпила, но в селото всичко беше притихнало, сякаш по команда: нямаше смях, нямаше песни, само от време на време кучешки лай и шум от вятъра в листата.
Селският живот заспиваше като уморен пътник след дълъг ден.
Николай вървеше с ръце в джобовете и с лека усмивка на лицето.
Работеше на сеитбената кампания и там плащаха добре – не само за хляб с масло, а и за мечти.
За нов покрив, за красива рокля за Лера, за количка за бъдещото бебе.
Председателят му беше дал няколко почивни дни – можеше да се наспи, да си почине, да се подготви за сватбата.
Всичко изглеждаше светло, като утринна зора.
Но изведнъж, напред, край пътя, той забеляза силует. Не беше от селото.
Нито една местна жена не би носила толкова прилепнали панталони и не би стояла с цигара в ръка, сякаш току-що излязла от корицата на модно списание.
Късо подстригана коса, предизвикателен, дръзък поглед.
Непознатата стоеше там, сякаш хвърляше предизвикателство на тишината на селото, сякаш бе дошла да обърне всичко с главата надолу.
– Здрасти, красавице! – извика той, спирайки на няколко крачки от нея.
– Ти откъде се взе тук?
– Охо, колко сте приветливи тук! – усмихна се тя и изпусна струйка дим.
– А можеш ли поне да се представиш, или не са те учили на обноски?
– Казвам се Николай.
А ти?
– Марина, – отвърна тя и изтърси пепелта от цигарата.
– Я кажи, къде тук може да се забавлява човек?
Има ли изобщо нещо интересно в тая дупка?
– В клуба има танци в събота, – сви рамене Коля.
– Събота?
Аз не искам вдругиден! Аз искам сега!
– Сега? – замисли се той.
– Хм… ако е сега – тогава при мен.
У нас е тихо, никой няма да ни пречи.
– Тогава идвай.
Наех лятната къща на баба ми. Близо е.
Петнадесет минути по-късно вече седяха в прохладна стая, където на стар грамофон звучеше тиха, съблазнителна музика.
На масата – бутилка вино, плодове, свещи.
Марина го гледаше предизвикателно, но в очите ѝ се четеше не просто страст – там имаше бунт, жажда за нещо ново, остро, забранено.
– Ще потанцуваме ли? – попита тя, ставайки.
– Ще потанцуваме, – отвърна той, прегръщайки я.
И музиката, и танцът, и близостта – всичко беше като сън. Опасен, сладък, измамен сън.
Сутринта Николай се събуди, облян в студена пот.
Скочи, събра си нещата, излезе на улицата и се оглеждаше като престъпник.
Слънцето вече изгряваше и скоро жените щяха да тръгнат да доят кравите.
Тичаше по прашния път, сърцето му биеше диво. Какво беше направил? Как можа?
Лера го чакаше… Тяхното дете го чакаше…
Но вечерта той отново отиде при Марина. Тя щеше да замине след ден.
Това беше последната нощ. Последната слабост. Последният грях.
А по това време на фермата, докато Лера изливаше млякото от кофата, една от доячките подсмихвайки се каза:
– Лерче, твоят Колка не е спал вкъщи.
Видели го как се шмугнал в къщата на новата.
– Лъжете! – извика Лера, а кофата с трясък падна на земята.
– Никой не лъже.
Казват, че заминава с нея за града. Ще те изостави, бременна, като стари обувки.
Думите се забиха в сърцето ѝ като нож. Лера се втурна към дома на Николай. Вратата беше заключена.
Само майката на Коля седеше на масата, с очи, зачервени от сълзи, гледайки през прозореца.
– Замина… – прошепна тя.
– С нея.
За града. Лера се свлече на пода, плъзгайки се по стената. Светът се срути. В ушите ѝ бучеше.
В главата ѝ – само една мисъл: позор. Тя – бременна, изоставена, унижена.
Как ще гледа хората в очите? Как ще живее?
Изтича навън, хукна към дома си, късайки от себе си халата, сякаш искаше да свали с него и срама.
В слепоочията ѝ пулсираше болка. Не. Аз знам какво да направя.
В селото живееше знахарка на име Валя – жена с очи, в които се отразяваха болката и мъдростта на вековете.
Към нея идваха, когато децата боледуваха, когато мъжете пиеха, когато сърцата се късаха.
И сега към нея дойде Лера – със съкрушено сърце и с товар, който не знаеше как да носи.
– Мамо, Колко ме изостави… Отиде при друга… В града… – плачеше тя, връхлитайки в къщата.
– А ти какво ще правиш? А детето? – попита ужасена майката.
– А за какво съм му аз? Аз съм от село… Обикновена…
Бащата излезе от стаята, лицето му беше каменно.
– Да се появи само – ще го застрелям! – извика, стискайки юмруци.
– Дочице, защо ти се случва това?.. – плачеше майката.
– Мамо, отивам при Валя. Кажи на работа, че ме няма… – събираше нещата Лера.
– Отиди, дъще. Аз ще кажа всичко…
Час по-късно тя стоеше пред къщата на знахарката.
– Влизай, момиче. Ще пием чай, ще поговорим, – покани Валя, сякаш вече знаеше всичко.
На масата, при светлината на китила, мълчаха. После старецът попита:
– Защо дойде?
И Лера изля всичко. Цялата болка, целия страх, целия срам.
Старецът ѝ наля чай. Той беше горчив, с вкус на билки, с нещо непознато.
След минути Лера почувства тежест в главата, клепачите ѝ станаха като олово. Тя заспа.
И ѝ се присъни сън. Детето – малко, крехко – се давеше в бърза река. То крещеше, викаше: „Мамо! Помогни!“
Но тя не можеше да помръдне. Краката ѝ сякаш бяха приковани за земята.
Тя крещеше, но гласът ѝ не се чуваше. И тогава – плюсък. И тишина. Тя се събуди.
– Е, реши ли? – попита Валя.
– Ще се отървеш ли от детето?
Лера мълчеше. После тихо каза:
– Не. Това е живот. Кръвта ми. Душата ми. Аз няма да го убия.
– Хубаво, – кимна знахарката.
– Върви у дома. И помни: не си сама.
Към дома вървеше пеша. Валя ѝ забрани да кара колело – бременните не бива. Но Лера вървеше с вдигната глава.
Тя ще роди това дете. Ще го отгледа. Ще бъде силна. Тя има Валя. Тя има родители. Тя има любов.
След девет месеца, в ясен пролетен ден, се роди момче. Здраво, плачливо, с хватки ръчички.
От родилното Лера бяха посрещнати от майка и баща.
На следващия ден дойде майката на Колко – с торбичка, в която имаше плетени чорапки, блузки, детско одеяло.
– Моля… позволете ми да видя внука си… Аз съм неговата баба… – говореше треперейки.
Лера се поколеба, после внимателно предаде бебето.
– Ах, моето родно, мое съкровище… – шепнеше жената, притискайки детето към сърцето си.
– Баба ти донесе нещо, което никой няма – любов.
След два месеца Колко се върна. Градът не го прие. Марина си тръгна.
Той стоеше пред магазина, оплаквайки се на приятелите:
– Не вярвайте! Тя всеки ден прави партита! Готвенето не ѝ е работа!
– Ако останеше с Лера – нямаше да имаш проблеми, – му отговориха.
– Оставете, Лера ще ми прости… – въздъхна той.
– Не ще прости. Тя се омъжва. А сина ще го впише на новия мъж. Сега тя има свой живот.
У дома го чакаше майка му. Тя му даде чай, после изнесе куфара на верандата.
– Иди в града си. Там ти беше добре, когато изостави бременната девойка. Тук не си желан.
– Но къде да отида?..
– Ще намериш. Както намери онази, която те отведе от доброто.
А след седмица в селото гърмеше сватба. Лера вървеше към олтара с усмивка, в бяла рокля, с детето на ръце.
Новият мъж – добър, силен, надежден – я прегръщаше за раменете.
Момченцето вече имаше три баби: родната, знахарката Валя и майката на Колко, която въпреки всичко дойде на сватбата и плака от щастие.
Животът продължи. Силен. Ярък. Истински. И в това беше смисълът му.
